Обикновеният люляк е най-известният, любим и популярен вид. От него има създадени около 500 сорта, които се различават най-вече по големината, формата и баграта на цветовете. Култивира се в Европа от 16 век, когато Ангериус Бусберг го донесъл във Виена от Константинопол (Истанбул), където бил посланик, като подарък за император Фердинанд. Първоначално се е смятал за привилегия на аристократичните дворове, но за около половин век люлякът се разпространява повсеместно като декоративно растение. Вече има сортове с кичести и двойно обагрени цветове. Сортът „Праймроз" е с бледожълти цветове. Особена заслуга за огромното разнообразие от сортове имат Виктор и Емил Лемуан, които работят във франция към края на 19 и началото на 20 век.
През зимата да се държи на по-хладно - около 15°С. Пряката слънчева светлина е едно от изискванията за добрия растеж и цъфтеж. От пролетта до късна есен да се полива обилно, през зимата оскъдно, но почвата за този тип стайни цветя не бива да се оставя да пресъхва. Листата трябва да се пръскат с вода от време на време.
Вирее добре и на недобро осветление, но предпочита силна светлина и много слънце. През зимата температурата не бива да пада под 8°С. Изисква висока влажност и свеж въздух. През топлите месеци да се полива обилно и да се поддържа почвата постоянно влажна, но започнат ли да падат температурите, подаването на вода трябва да се намали. През зимата само трябва да се внимава почвата на Вашингтонията никога да не пресъхва.
Тя е много благодатна за стайно отглеждане. Основното й изискване е ярко осветено място, което зиме да е прохладно. След прецъфтяването Бувардията е добре да се подкастри, а за насърчаване на разклоненията често отщипвайте връхчетата на клоните. За съжаление, дори в ръцете на вещ градинар храстчето губи атрактивния си вид след две-три години и затова е препоръчително да се обновява от млади връхни резници, натопени във вода. През пролетта се препоръчва пресаждане и смяна на почвата.
Туберозата (Polyanthes tuberosa) за разлика от лалето, нарциса, кокичето и зюмбюла не е мразоустойчива, затова луковиците й се изваждат от почвата през есента. Засаждането им става напролет. Ако вирее в район с по-топъл климат, може да бъде оставена и в почвата, но луковицата й трябва да се покрие с листовка, за да не измръзне.
Луковиците на крината не се изваждат наесен. Листата му не се изрязват, а самото растение се покрива със сухи листа, за да презимува успешно в почвата. Луковиците на крина се отделят напролет.
Стъблото на бегония слонско ухо (В. burchellii) е толкова късо, че почти не се вижда, особено при младите растения. То е месесто и завито над повърхността на пръстта. Листата са разположени гъсто върху червеникава окосмена дръжка. Отгоре са зелени и лъскави, а отдолу са червени.
Гладиолата се изважда от земята наесен, защото не издържа на голямо застудяване. Малките грудки се образуват около възрастното растение всяко лято. В началото на есента, щом растението прецъфти и стъблото му пожълтее, грудките му се изваждат и се оставят за около 7-10 дни да изсъхнат на проветриво място, но не на пряка слънчева светлина. След това се сортират по големина. Прибират се на място, на което няма да измръзнат. Напролет се засаждат.
За лиатриса (Liatris) също се полагат определени грижи през есента. Някои от видовете лиатрис са средно студоустойчиви и ако бъдат оставени в почвата да презимуват, трябва да се покрият с листовка и дървесни кори. Видът лиатрис сквароза (Liatris squarrosa) обаче не понася големите застудявания и през есента трябва да се извади от земята.
Друго луковично растение е нерине. На височина достига до 40 см. То също се сади през пролетта и се размножава чрез луковици. Обича да вирее на полусен-чести места, обилно да се полива и редовно да се наторява. Цъфти сравнително късно - през септември-октомври. Луковиците се изваждат след прецъфтяване, почистват се и се съхраняват до пролетта.
