Това късноцъфтящо бордюрно цвете е близък роднина на рудбекията. И двете имат големи маргаритоподобни съцветия с ясно изразен конусовиден диск. Но езичестите цветчета на рудбекията са жълти или оранжеви, а на ехинацеята са пурпурни, розови или бели. Разделете туфите й наесен или през пролетта.
Ехинацеята може да остане продължително време на едно и също място, без това да се отрази на нейните декоративни качества. Тя обича влажните, богати почви, развива се добре на пряко слънчево огряване. Преди засаждане сложете компост в почвата, а през лятото подхранвайте, за да може растенията да цъфтят до късна есен. Групата на ирисите е огромна и разнообразна. В нея ще откриете както екземпляри, високи 1,20 м, така и джуджета, които едва се подават от земята. Багрите са най-различни, а периодът на цъфтеж е от есента до пролетно-летния сезон, в зависимост от сорта. Някои ириси цъфтят между октомври-ноември, а при меко време и по-късно. Изискванията на ирисите към почвата са специфични за всеки вид. Общото е, че пред почитат богата с хранителни вещества почва, не много тежка и глинеста, с рН 5-6 и открито, слънчево място.
Преди засаждане, което се прави през про летта, е необходима обработка на почвата. Коренищата се изваждат и разсаждат на всеки няколко години, като междувременно се пре махват старите и увредени части. Желателно е всяка част да има по 2 пъпки - поръсете отрезите с прах от счукани дървени въгли ща, засадете на разстояние 30x30 см. След 2-3 години пространствата между отделните растения се запълват с нови издънки, затова се налага отново да се разделят.
В групата на ризомните ириси са най-популярните и използвани сортове. Те, за разлика от луковичните, образуват хоризонтално, удебелено стъбло, което е отчасти или изцяло под земята.
